— Деца, виждали ли сте как птиченцата влизат в гнездата си? И как кротко летят без да се блъскат?
— Не, — обадиха се няколко — да, — отвърнаха други.
— Аз съм виждала и много им се радвам. Летят, едно след друго, изчакват се и без да са наредени на редица влизат в гнездото си с ред. А веднъж, видях от едно гнездо да излетява една малка птичка, след нея друга по-голяма и след нея трета още по-голяма. Разбрах, че са братчета. Изчакаха се на едно клонче и дружно литнаха в градината. Птичките са много умни. А децата могат ли да бъдат умни като птички и . . . знаете ли какво — изправих се и продължих с по-нисък глас.
— Можете ли и вие всички подобно птички, с разтворени ръце, като крилца да излезете на двора и тихо, без да сте на редица да излезете с ред? Вие сте по-големи от птичките и може да сте по-умни от тях, нали? Не е важно кой е първи, а важното е кой излиза най-тихо и най-внимателно. Едни ще бъдат по-напред, други по-назад, всички ще излязат. Истински първо е това дете, което е най-внимателно. Сега, можете ли да излезете на двора така тихо, както птиченца ?
— Да, да, можем — отвърнаха децата.
— Слушайте, дечица. Ще ви засвиря „сладък сън", а вие ще заспите и ще сънувате, че ставате птички.
— Сега вие сте птиченца. Литнете с разтворени крилца. Чудесно деца! Жори, отвори вратата и отлетете на двора!
Всичко стана така, както трябваше — с ред, без редица.
Оставих ги на двора свободни. След 10 минути запях „Всички тук елате" — условен мотив за прибиране около мен.
Птиченца, вие излязохте много тихо, но можете ли също така тихо да влезете — без редица, но с ред ? И още едно нещо искам да ви кажа, един много мъчен урок.
Слушайте: всеки като влезе в стаята тихо, да не си търси своето столче, а да седа там, където има свободно място. Това е много мъчен урок — да забравите своето столче и да сядате всякога там където има място. Хайде сега, птиченца, разтворете крилцата си и полетете след мен. Обиколихме двора. Похвалих най-изпълнителните, а всеки се стараеше да бъде прилежен. Влязохме пак вътре. Напомних мъчния урок и сядането стана чудесно.
Браво, деца! Та вие всички изведнъж научихте мъчния урок. Ама утре, други ден и през цялата година, ще можете ли да излизате без редица, но с ред и да сядате всякога само на свободните столчета ?
— Да, това е най-лесно — обади се Борко.
— За тебе е лесно, но за другите?
— И за мене, и аз мога ... — е това е лесно — надпреварваха се едно след друго гласчета.
— Добре, значи днеска научихте един мъчен урок. Умни деца сте вие. Хайде сега да си попеем. Коя песен искате?
— „Сбогом птички"
— Да почнем тихо и сладко, като славейчета. Изпяхме няколко песни.
* * *
С нужното внимание, повтаряхме всеки ден горния урок, за да стане навик на всяко дете. Не само това, но скоро го разширихме — при миене, обличане, при игра с играчките, при кукленската къща и изобщо прилагахме към всеки случай без редица, но с ред. Първи е този, който е най-внимателен. Мое е само свободното място.
И така, с кротост и търпение, към хармонична свобода и самодисциплина.
Стадния ред сковава и ограничава духа. Стадната дисциплина, приятна за окото — убива личността. А основната задача на детската градина е: създаване свободни, творчески личности.
